Блогът на anidunitsova :: Регулацията на „жълтата преса“ в България-етика, морал и право

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

19.06.2009 09:58 - Регулацията на „жълтата преса“ в България-етика, морал и право

Автор: anidunitsova Категория: Други

Прочетен: 23384 Коментари: 43 Гласове:

Регулацията на „жълтата преса“ в България-етика, морал и право

Да характеризираш „жълтата преса“ у нас с една дума е лесна задача- вулгарност. Но при всички случаи тази характеристика не е пълна и обективна. Защото всеки медал има две страни-дори и най-жълтия. Етичните предизвикателства пред т.нар „булевардна журналистика“ се изразяват в спазването на етичните норми спрямо личния живот, предоставяне правото на лично пространство на известните и др.За съжаление обаче и у нас те са лишени от културни и морални задръжки, норми и принципи. Нахалството, лъжите и безпринципността на журналистите в тези медии са главни черти на появилия се преди 10 години жанр.

Историята на жълтата преса започва зад Океана, в САЩ, където през 1896г. собственикът на в-к „Ню Йорк Уърлд“ Джоузеф Пулицър влиза в жестока битка за аудитория и печалба със собственика на „Джърнъл“ Уилям Рандолф Хърст. С всички средства-инсинуации, нецензурен език, лъжи дори в демократичните Щати те потъпкват етичните норми на конкуренцията помежду си. Като част от борбата за надмощие било отразяването на потънал американски боен кораб край Хавана през 1898г. И двата вестника започват да призовават към война срещу колонизатора на Куба Испания. Американският конгрес взима решение войната да започне, а четири месеца по-късно, отвратен от жестокостите, Пулицър се оттегля от журналистическото поприще. Хърст печели войната за тираж и поставя началото на новия жанр.

Следвайки примера на историята в световен мащаб, и у нас първият жълт вестник се появява на пазара благодарение на ожесточената война и ожесточената конкуренция между двама бивши приятели. През 1999г. в-к „Нощен труд“ публикува интервю с тогавашния хърватски президент Франю Туджман, за което обаче остава съмнението, че е измислено. Тогава бъдещият първи редактор на жълт вестник у нас Георги Илиев е водещ на броя. Той заявява, че се е доверил на кореспондента си-българин от западните покрайнини на Сърбия-и е пуснал материала, без да го провери. Става дипломатически скандал, а Илиев и още трима негови колеги са уволнени. Следват дни на безработица, но идва момент, в който решават да превърнат дефекта в ефект. В интервю за сп.“Егоист“ Илиев споделя как е създавал първите си жълти материали:“Събирахме се в бирарията на Кристал. Купувахме си бира и картофки и си пишехме материалите на ръка.“

Етика и морал при писането на материали в жълтата преса

Журналистите посвоему познават хора от всеки бранш на елита. Знаят дори нечуваните им тайни и някои се изкушават да ги напишат, без да се съобразяват с етичните норми. Репортерът трупа база със секретна информация и дали ще я използва, зависи единствено от морала и намеренията му. Така през август 1999г. в тираж от 7300 бр. тръгва и първият жълт вестник у нас „Шок“. Отпечатването струва 2000лв. Финансирането е осигурено от бившия депутат Косъо Дилчев, по-късно съдружник на Илиев. Вторият брой е отпечатан в 16 хил. копия. Успехът на „Шок“ води до разклоняването на новата жълта империя. Появяват се нови издания. Двамата съдружници се разделят и всеки купува по още 4-5 вестника. За три години жанрът процъфтява и дори ражда първата търговска война между жълтите издания-между групата на Илиев и групата на Дилчев.

Етичните и морални качества за един сериозен журналист представляват 70% от неговите умения. Останалите 30% са труд, труд и отново труд. Жълтитят репортер също притежава сериозни професионални качества- работи денонощно, изобретателен е и умее да изравя добре пазени тайни. Официално наречените за първи път във филма на Федерико Фелини „Сладък живот“ „папарацо“ търсят сензацията навсякъде. А аудиторията, забравила за собствените си етични норми-честност, коректност, солидарност, купува изданията. Журналистите в редакциите им знаят как да въздействат подсъзнателно на аудиторията с внушението, че е добре, че и богатите и известните са като теб или по-зле от теб-те са болни, те са от село и се срамуват от това ,богатите мъже са гейове, а красивите известни жени спят със стари мъже. Чуждата трагедия е най-мощният антидепресант. А според етичните норми на журналистите от жълтите издания това е достойно да се покаже на хората, които най-често са с ниско самочувствие.

Първите броеве на „Шок“ у нас са правени по системата „цяла България разказва“, но това не е достатъчно за поддържането на тираж от хиляди броеве, защото публичните тайни бързо се изчерпват. Тогава всеки журналист търси доносник за намирането на някоя голяма сензация. Душко Петров, журналист на свободна практика в жълти издания, твърди, че дори може да се мине и без заплащане за информацията. Може просто да почерпиш човека. Но понякога за скандална информация за много известен човек се плаща между 200 и 500 лв. Освен топенето начин да се напише жълт материал, забравяйки етичните и морални норми, е ходенето по светски събития. Не е тайна, че консумираният от звездите алкохол често им изиграва лоша шега и ги кара сами да представят своята „тъмна“ страна пред папараците. Според главния редактор на „ШоК“ Георги Илиев криминалните истории са задължителен компонент на жълтата преса заедно с шокиращите/тип „роди се дете с три глави“/, светските скандали и папарашките снимки. Според него има и местни особености, които играят важна роля при написването на материал за жълтата преса. В България, посочва той, това са магиите, врачките и предсказанията.

Лъжите в жълтия печат са едно от най-неоспоримите доказателства за неморалния и неетичния характер на жълтата преса, защото превръщат журналистиката в манипулация.

Най- голямото изкуство при писането на такъв тип материали обаче е измислянето на историите в разрез с всички етични норми и саморегулиране. Потъпкването на истината е в разрез с първа точка от приетия през 2004г. у нас Етичен кодекс на българските медии за предоставяне на „точна и проверена информация“ и неизопачени факти. Обикновено се касае за изместването на ударение или акцент и вадене на думи от контекста. Пресен, грозен , но и показателен пример е заглавието от „Шок“ „Парцалев го вкарал на Мутафова“ с подзаглавие „Заканвал се на Стояна: Ще ти скъсам шортите“-материал, в който става дума за игран футболен мач между актъори през 1985г., в който Стоянка Мутафова е била вратар, както и друг такъв от в-к „Женски тайни“ с пикантното заглавие „ Министър Василев си ряза вените от ревност“, в който се разбира, че министър Николай Василев се влюбил лудо в принц Кирил и след сватбата му се опитал да се самоубие от ревност. А едва забележимо над самия материал със ситни букви е дадено името на рубриката „Народът си отмъщава със слухове“. Но вътрешната регулация на самите репортери се води от един общ девиз, изказан гласно от Георги Илиев: „Няма шоубизнес, няма хайлайф, няма потомствен елит, има само провинциалисти, които искат да се прочуят.“ Мнението му споделя и Мартин Карбовски в статията си „БГ елит“: „ Всяка една обществена личност, която се приеме твърде насериозно и е лишена от самоирония, се обрича да умре мъчително, падайки в лапите на журналистите и папараците...За по-лесно Жълтата преса с лека ръка лансира Големите недоразумения на българския елит.“ Карбовски изразява и тезата си, че дори жълтата преса угодничи на елита у нас, като никой не е достатъчно краен, за да каже истината, като например ,“че Лили Иванова е баба или че Георги Христов е надут и скучен“.

Намесата в личния живот на публичните личности от страна на жълтите медии обаче е оправдана в случаите на защита сигурността на населението, разкриването на злоупотреби с власт и професионално положение, тежки престъпления и злоупотреби. В много редки случаи това се случва и в нашите булевардни медии.

Неосъзнато, но факт е решението аудиторията да регулира медиите си. За жълтата преса обаче това не се отнася. Типичната аудитория на жълтите вестници у нас е 40-70- годишната жена, образована, леко озлобена и хитруваща, зрителка на сапунени сериали, любителка на клюки пред блока, най-често дори не си признава, че чете жълти вестници. Моралът и етиката за нея са дотолкова забравени категории, колкото са и за онези, които принизяват човешкото в статиите си.

Аудиторията има обаче и друга страна-изследователската и интелигентната част. "Лично аз не харесвам повечето клюкарски издания у нас, защото не са достатъчно професионално жълти и нямат папарашки снимки - казва преподавателят във Факултета но журналистика Димитър Найденов. - Негодуванието срещу непроверени информации, инсинуации, манипулации и клевети е обяснимо, но в млада демокрация като нашата този тип медии са неизбежни. Обществото трябва да прецени дали да плати цената за свободата на печата, която изразяват и жълтите издания. Те са неин коректив и знак." По думите му българското медийно законодателство трябва да направи ясна граница между засегнатите от жълтата преса публични личности и обикновените граждани. Защото първите имат ресурс да се защитят - например да свикат пресконференция и да опровергаят твърдение, и невинаги имат нужда от адвокат.

Обвиненията срещу т.нар. жълти вестници е редно да се повдигат и в контекста на т.нар. сериозна преса, защото границата между двата типа журналистика у нас се размива. Тази теза споделя и медийният експерт Георги Лозанов, обобщавайки „Медийната 2007-ма в казуси“. Той разкрива, че през 2007г. у нас е започнал да излиза първият таблоид-в-к „Експрес“. Лозанов добавя, че вестникът „залага на това, че нашите елити се водят не от публично заявените си позиции, а от сенчести частни отношения и тогава клюките и сензациите носят повече информация, отколкото новините и анализите.“ Той обобщава положителните черти на вестника с публикуването на списък със сътрудниците на ДС сред кметове и висши държавници ден преди обявения за публикуване официален срок, оправдано със забавянето от страна на Комисията по досиетата. „Вън от обществената роля, която изиграха отделни публикации в „Експрес“, той се превърна във вестникарското лице на една обща тенденция в медиите: претопяването на журналистиката в комерсиални формати, при които водещи са сеирът и забавлението.“, завършва статията си Лозанов.

Правният регулатор и жълтата преса

Във Великобритания законът забранява публикуването на непроверен жълт материал. От десет години в Шефийлд и околността трудно може да се купи в-к "Сън", защото разпространителите отказват да го взимат. Местните хора също не проявяват интерес към таблоида. Причината е статия от 1989г., озаглавена "Истината". В нея вестникът разказва своя версия за трагедията на стадиона в Шефийлд, където при сблъсъци умират 96 души и над 730 са ранени. Според репортер на изданието в суматохата някои фенове обрали жертвите. Материалът бил базиран единствено на твърдения на анонимни източници и не бил подкрепен с никакви доказателства. Обидени от статията, феновете бойкотирали изданието. През януари 2005г. редакторът на "Сън" Греъм Дъдман официално обявил статията като "най-голямата грешка в историята на "Сън" и се извинил за нея. Саморегулацията на таблоидите би помогнала и на правото да бъде по-ефективно, като не се намесва в ожесточени дела и с медиите. В противен случай съдът трябва да се намеси.

В България правният регулатор упражнява правата си над жълтата преса. Според много хора обаче-нееефективно. От началото на прехода у нас до сега са известни много жълти издания, сред които „Аз и Ти“, „Шок“,Шоу“, „ Адам иЕва“, „ Ерос“, „Петък вечер“, Жълт труд“, „ Уикенд“, „Папарак“, „Сензации“, „Нощен труд“, „168 часа“ и др. Много от тях нарушават авторските права на сериозните издания, като препечатват части или цели материали от тях. Чрез това плагиатство се нарушават Закона за авторското право и Етичния кодекс на българските медии. Дела срещу нарушителите се водят от сериозни журналисти, както и от известни личности поради намеса в личния им живот. Примери за това са делата на Асоциацията на нехудожествената литература от 2004г. и масовите дела срещу жълти издатели, започнати от шоумена Слави Трифонов.

Като цяло регулирането на жълтата преса у нас чрез силата на правото също е нееднозначна. Показателен пример са именно ожесточените битки в съдебната зала на Трифонов с издателите на масовия вестник „Уикенд“ Недялко Недялков и Мартин Радославов.В някои от делата/10.12.2007г./ Слави осъжда таблоида за клевета, но в останалите е осъден да заплати и държавните разноски по делата поради липса на доказателства и неясно тълкуване на текстовете.Издателят на „Уикенд“ Радославов споделя пред сп.“Тема“ за причината за съдебните искове отстрана на шоумена:“ Слави ни осъди заради израза, че си е купил диплома. Под "купил" ние нямаме предвид "дал пари". Трифонов получи дипломата си 12 години след като е завършил и това стана в разрез с всички правила. Случайно или не седмица преди това бе направил дарение на Консерваторията - инструментите на "Ку-ку бенд". Като вземем тези два факта, стигаме до извода, че си е купил дипломата. Може да е било и бартер. Точно за този материал сме 100-процентово прави и е грехота да бъдем осъдени.“

В по-меки форми са препоръките на Етичния кодекс на българските медии. В четвъртата точка на кодекса е записано ясно,че са неприемливи формите на плагиатство и че чужд текст може да се използва само след посочване на автора и медията, както и след получено разрешение. За съжаление обаче само подписалите кодеска медии са изрично длъжни да го спазват. От изброените жълти издания само „Нощен труд“ е в списъка.

Добра практика в регулацията на жълтата преса, която може да се използва, е примерът на Великобритания, където съществува Комисия за жалби срещу печата, създадена през 1990г. Тя упражнява саморегулация на печатните медии, тъй като се издържа изцяло от средства, предоставени от медиите. Комисията санкционира намесата в сексуалния живот и личното пространство на политици и обществени фигури.Втора точка от кодекса й е регламентирането на неприемливо фотографиране на дадена личност на частно място без нейното съгласие. Уточнено е, че „частно място“ е „публична или часна собственост, където се предполага наличие на лично прастранство“.

Използвайки чуждия опит, в България трябва по-ефективно да се разчита на регулацията от страна на Комисията за етика в печатните медии към Националния съвет за журналистическа етика, която разглежда и взема решения по жалби, свързани с публикации в периодичните печатни издания, като тълкува и прилага нормите на Етичния кодекс на българските медии. Въз основа на разглежданите казуси, комисията констатира тенденциите в сферата на свободата на словото и отправя препоръки за подобряване на стандартите на журналистическа дейност. Свободата на словото е добре защитена във всяка страна на ЕС. В България това става и чрез Закона за радио и телевизия. Там обаче е регламентирана и намесата в личния живот на публичните личности у нас, обект на посегателство най-вече на жълтата преса.

Другите мерки

В световен мащаб публичните личности имат своите начини да се справят с нахалството на жълтите медии. Някои от тях избират пренебрежителното отношение към „по-низшите“/Грета Гарбо/, други пък се отнасят с тях дружелюбно поради факта, че са известни и не могат да избягат от това/Ал Пачино/. Има обаче и трета група-групата на крайностите, чийто представители или подават жалби до регулатора или съда или използват физическа саморазправа. Познат пример в първия случай е Джордж Клуни, който търси съдействие от Националното сдружение срещу клеветата. В българския пример за съжаление делата на Слави срещу жълтата преса няма да я превъзпитат, за да започне да използва истини и да подбира изразните си средства по-внимателно. Физическа саморазправа с папараците предпочитат истински силни личности, които изповядват принципа „Като не стане с добро, ще стане с лошо“. Най-пресен е примерът с фоторепортера на „168 часа“/вестникът, който междувременно започна скандала с родителите на Стоичков/ Любомир Асенов, който действайки като истински папарак издебна Христо Стоичков в испански ресторант и получи удар в лицето /28.04.2008г./. Друг пример е показателен за по-мащабна акция срещу жълтата преса. Още през 2000г. в редакцията на в-к „Шок“ е поставена бомба, която обаче служи само за сплашване, но пребитият главен редактор на светското списание „Слава“ Борис Ангелов е достатъчно доказателство за нарушените взаимооотношения между обществото и жълтата преса. В световен мащаб физическата саморазправа е предпочитана мярка за защита от папараците от звезди като Жан Клод Ван Дам, Джони Деп и Арнолд Шварценегер.

Регулацията на жълтата преса у нас-въпрос на истински морал и законотворчество

За да достигне по качество световни образци като „Сън“ и „Мирър“ и нашата жълта журналистика, трябва да се следват добрите европейски практики при регулирането. Но преди това аудиторията би трябвало да изгради своите критерии за българските медии, които да включват на първо място етиката и морала на журанлиста и след това неговите професионални качества. По този начин самата аудитория ще демонстрира самоуважение. А може би и да покаже на издателите на жълтите вестници у нас, че българинът на прага на Европа има нужда от интелигенция и в медиите. Правният регулатор може да помисли и за наистина законово определяне правата, нормите и задълженията на жълтата преса у нас чрез нов етичен кодекс, който да регламентира отношения с публичните личности, но който и да се спазва. Истинските органи на регулация/СЕМ,КРС, Комисия по гражданско общество и медии/в този случай ще имат възможност да налагат и санкции на плагиатстващите, изричащите лъжи или извършващи други нарушения папараци. А може би експертът от Държавната агенция за информационни технологии и съобщения има право в личното си мнение, че „регулация на жълтата преса у нас няма и не може и да има“. Дали регулацията не е утопия?

Анна Емилова Дуницова

Нагоре

Гласувай:

Следващ постинг

Предишен постинг

Мъжете обичат смели момичета...

Какво е медийна грамотност и съществува ли тя?

Коментари

1. анонимен - PronEnsuroVes
31.07.2011 16:50

http://owdijfvcnid.com - efdnlwiernf wemenvini <a href=http://efdincaa.com>dkyubwvfcn</a> exagireewer http://lirwjcnncvuier.com duntynouxub