Анна Дуницова
Уилям Рандолф Хърст натрупва несметно богатство от създаването
на скандалната преса и го харчи с размах.Уилям Рандолф Хърст -американския магнат, създал необятна медийна империя, признат за баща на жълтата преса и пръв превърнал вестника от средство за информиране в средство за трупане на печалби. През 2008 г. се навършиха 145 г. от рождението му и 57 г. от смъртта му. Но измисленият от него стил в журналистиката се радва на неувяхваща жизненост из всички географски ширини.
Уилям Рандолф налага сензационния начин на писане и поднасяне на новините. Новият бос убеждава сътрудниците си, че няма никакво значение за какво пишат - важна е предизвикателната форма и приковаването на читателския интерес. Акцент в публикациите стават текстове, уличаващи местни величия в корупция. Година по-късно тиражът на вестника скача два пъти. Първите страници на вестниците му са пълни с престъпления и катастрофи. Или с екстремни истории за подвизи. Из вътрешните страници пък се разливат светски клюки и скандали из живота на знаменитостите. Интересът на читателите се подгрява и от ярки илюстрации - нещо доста необичайно за онези времена. Илюстраторите наблягат на нату-ралистичните подробности, когато в текста се описват убийства или пътни инциденти. Именно с вестникарските рисунки от онези времена е свързана и една от легендите за раждането на термина "жълта преса". В основата й пак е съперничеството между изданията на Хърст и Пулицър - The New York Morning Journal и The New York World. Според друга легенда пък словосъчетанието идва от жълтеникавия цвят на нискокачествената хартия, на която заради стремежа към по-малко производствени разходи и по-високи печалби се печатали този тип издания. Колкото и да било пренебрежително отношението на сериозната преса към "жълтата", факт е, че със скандалните си публикации Хърст успява да превърне журналистиката в значим обществен фактор, способен пряко да влияе върху политическия живот.
Война срещу жълтата преса по принцип означава война срещу вкуса на масовия читател. И ето го казусът - от една страна, съществува бизнес, който има пазарно право да съществува, от друга - същият този бизнес печели, по меко казано, нечестен начин.
Абсолютно безпредметно е да се води война срещу вкусовете, а още повече това да се случва в съдебната зала. Най-малкото, защото в един момент самите читатели ще се обърнат срещу теб. Ние не сме народ-чудо: сред нас има и интелигентни, има и по-елементарни хора; има търсещи, има и лениви; всякакви ги има... В крайна сметка не всеки се интересува от евроинтеграция, фиксинги, фитинги, фитнес… Огромна част от хората се вълнуват от сапунени опери и клюки за известните хора. Жълтите вестници задоволяват техните интереси. Затова този тип преса има право на съществуване. Нещо повече - тя може да бъде и полезна за обществото, нищо, че се занимава в повечето случаи с мръсното бельо на известните хора. За разлика от сериозните вестници жълтите не зависят толкова от рекламата, а от тиража и продажбите. При едно нормално общество те щяха да са контрапункт на сериозната преса. Например - ако един телекомуникационен оператор направи гаф - краде импулси, понижава качеството на услугите, мами, но е рекламодател, повечето сериозни вестници вероятно ще си спестят негативните коментари и разследвания. Това е автоцензура, която има за цел да запази приходите на изданието от рекламни постъпления. Един истински булеварден вестник ще постъпи обратно - ще направи компанията на салата. Същото важи за хора, които проповядват някакви ценности в публичното пространство, но самите те не ги следват; звезди, които бранят каузи, пък самите те работят срещу тях. Например пеят на концерт против дрогата, пък в същото време шмъркат "магистралка" след "магистралка". За нас, които гледаме хората по върховете, е полезно да сме наясно кои са всъщност, защото (най-малкото, за което се сещам) те са пример за нас. Това се нарича прозрачност. Сериозната преса не би се занимавала с подобни неща, но жълтата - да. От друга страна, същата тази жълта преса у нас съществува чрез кражба на интелектуална собственост и на клевети. Може би поради това в настоящия си вид тя по-скоро би следвало да се нарича кафява, а не жълта. Тя препечатва без позволение статии от други издания, като дори ги доукрасява с лъжи. Тя краде снимки от списанията, които са създадени с много труд и пари. Тя изопачава факти, лъже, злослови. Начините да се сложи ред са много - от законови до публични кампании. Представете си какво ще се случи, ако всички вестници и списания си потърсят правата за всички откраднати снимки и текстове, ако Съюзът притисне разпространителите да не продават тези вестници, докато не подпишат етичния кодекс на журналистите или нещо друго. Тогава битката ще бъде много кратка.
